"Робърт Брус (The Bruce)"

Джон Барбър

(*превод: Евгени Николов)

****************************************************

Трудът "The Bruce" от Джон Барбър е шотландски исторически извор от края на XIVв., представляващ своеобразен рицарски роман, предаден в мерена реч на т.нар. Middle Scotish English. Приведеният откъс представя епизод от партизанската война на шотландците срещу англичаните, водена от Робърт Брус и неговия съратник Джеймс Дъглас - Черния през първата четвърт на XIVв.

****************************************************

КНИГА V

"Бе пролет, когато зимата с дългите и страшните си бури свършваше, и дребни птички като дрозда и славея започнаха да пеят весело, създавайки сладки звуци и мелодии с песните си – музика-наслада за ушите. (9) Дърветата започнаха да напъпват с ярки цветове, за да обновят короните си, които лошата зимата бе ограбила и всички треви разцъфнаха.
(14) По това време благородния крал [Робърт] със своя флот и малка компания – мисля че може би бяха триста души – влязоха в морето от Арън малко преди свечеряване. (19) Те гребаха здраво, с всички сили, докато нощта се спусна над тях и стана наистина много тъмно, така че не знаеха къде са, нямаха компас, но гребаха само в една посока, насочвайки се винаги право към огъня, който виждаха да гори силно и ярко. (27) Само случайността ги водеше, те така напрегнаха сили, че за кратко време стигнаха до огъня и слязоха на сушата без бавене. (31) Кътбърт, виждайки огъня, бе изпълнен с гняв и ярост, защото той не бе посмял да го запали; а и все се страхуваше, че господаря му ще тръгне по море. Заради това той очакваше тяхното идване и ги посрещна при пристигането. (38) Той бе отведен бързо пред краля, който го попита какво става. С натъжено сърце [Кътбърт] му каза как не е открил нито един който да го очаква и как е срещнал само негови врагове; че лорд Пърси с почти триста души е в близкия замък и е изпълнен с омраза и надменност. (47) Но повече от две трети от неговата войска е настанена в селото извън [замъка] “и, кралю, те ви мразят повече отколкото е възможно да мрази човек.” Тогава краля, наистина много ядосан каза “Предател! Тогава защо запали огъня?” (53) “Ах, Сър” каза той “Бог ми е свидетел, че не аз съм запалил огъня, нито знаех за него преди да се стъмни; но веднага щом разбрах за него осъзнах че вие и всичките ви хора ще тръгнете начаса през морето. Така че дойдох да ви посрещна тук, за да ви предупредя за опасността която предстои.” (61) Краля се развълнува от думите му и начаса попита своите най-близки съветници кое според тях ще е най-добре да сторят. Сър Едуард, брат му, който бе много смел, отговори пръв като каза “Казвам ви, няма опасност която да ме върне обратно в морето. Аз ще приема съдбата си тук за добро или зло.” (71) “Братко,” каза краля “след като си твърдо решен ще е добре да посрещнем заедно и трудностите и спокойния живот, болката и удоволствието, каквото Бог отсъди. (75) И след като моето наследсво е завладяно от Пърси, а войските му които ни мразят толкова много са съвсем близо, нека да отмъстим на някого за тази омраза. Можем да направим това много бързо, защото те са се разположили самоуверено, без никакъв страх от нас или от нашето идване тук. (83) И дори да ги избием всичките докато спят, никой не би могъл да обвини нас за това. Войнът не бива да се безпокои дали може да победи врага със сила или с измама стига съдбата да е на негова страна.” (89) След като това бе казано те тръгнаха и скоро дойдоха до селото, много тайно и безшумно, така че никой не забеляза пристигането им. Те бързо се разпръснаха из селото и разбивайки вратите решително убиваха всеки, който успееха да победят; (96) а онези, тъй като бяха беззащитни, викаха и плачеха много жалостиво, но [хората на краля] ги убиваха безжалостно, решени да им отмъстят за мъките и злото, които им бяха причинили. Те ги търсеха със сурова решителност и убиха всеки от тях, освен самия Макдюъл, който избяга с хитрост, криейки се в тъмнината на нощта. (107) В замъка лорд Пърси и хората му чуха добре виковете и шума и много изплашени се заобличаха. Но никой от тях не бе достатъчно смел за да излезе навън. Стояха цяла нощ уплашени така, до изгрева на следващия ден, когато шума, крясъщите и кръвопролитието отчасти намаляха. (117) После краля раздели плячката между хората си и остана там следващите три дни. Това бе поздрава който той даде на народа в самото начало на своето завръщане.
(123) Когато краля с хората си пристигна, както ви казах по-рано, той пътуваше инкогнито из Карик за известно време за да види кой ще е негов приятел и кой враг. Но той срещна малко готовност за подкрепа, защото въпреки че хората бяха отчасти на негова страна, англичаните ги управляваха толкова твърдо със сила и заплахи, че никой не смееше да изрази никакво приятелство. (133) Но дамата на тази страна, която бе в близко родство с него [краля], бе много радостна от неговото пристигане и незабавно тръгна към него като много бързаше, придружена от четирдесет мъже, които тя даде на краля за да му помогнат в неговия поход. (141) Краля ги прие с благодарност, изразявайки й топла признателност, и я попита за новини от кралицана и приятилите му, с които се бе разделил в тази страна, когато търна по море. (147) Тя му разказа, със скръбна въздишка, как брат му е бил пленен в замъка Килдръми, а после убит унизително, а също и графа на Атъл; разказа му също и как кралицата и много други нейни верни хора са били пленени, отведени в Англия и хвърлени в ужасен затвор. (156) През плач тя разказа на краля и как бе екзекутиран Кристофър Сетън. Той се трогна от тези новини и след като помълча за момент каза следните думи, които ще предам: “Уви!” каза той “Заради голямата си любов и преданост към мен тези благородни и достойни хора бяха подло унищожени. (165) Но ако съм жив и в добро здраве тяхната смърт ще бъде изцяло отмъстена. Освен това, английския крал знае, че кралство Шотландия е твърде малко за двама ни, затова цялото ще бъде мое. (171) Но е [много] тъжно, че добрият Кристофър Сетън, който бе човек с такова благордно име, трябваше да умре по начин, по който не успя да защити реномето си.”
(175) По такъв начин краля въздишаше опечален, а дамата го заведе в своя дом. Много пъти тя помогна на краля, и с пари и с храна, които тя можеше да вземе от околността. (181) Тя често ограбваше цялата страна и даваше всичко на краля, увеличавайки по този начин повече силата му, за да сломи огромната власт на враговете. По това време Пърси пребиваваше в замъка Търнбъри със съвсем малко хора и страхувайки се от крал Робърт не смееше да излезе навън и да замине към замъка Айр, който тогава бе пълен с англичани; (192) той се скри като в бърлога, докато дойдат нортумберландци, въоръжени и силни, за да го съпроводят в страната му. Защото той изпрати свой пратеник да им предаде [за случилото се] и те бързо се събраха над хиляда души, струва ми се, и взеха да се съветват помежду си дали да тръгнат или не. (201) Но те извънредно, дори ужасно се страхуваха да отидат толкова далеч в Шотландия. А рицарят Сър Уолтър Лисли каза че е наистина много опасно да отидат толкова близо до тези бандити. Неговите думи така ги объркаха, че бяха готови да се окажат от цялото пътуване, ако там не бе един рицар с голяма смелост наречен Сър Роджър Сейнт Джон, който ги успокояваше с всички сили и им каза такива думи, че всички заедно тръгнаха към Търнбъри, взеха Пърси и се върнаха бързо в Англия, в неговия замък, без препятсвия и трудности.
(217) Пърси е в Англия сега, където, сигурен съм, ще остане за малко преди да планира нова война в Карик. Защото знаеше, че няма права там, а също и се страхуваше от мощтта на краля, който действаше в Карик, в най-укрепеното място в тези земи. (224) Един ден Джеймс Дъглас дойде при краля и му каза “Сър, ако позволите, бих искал да отида да видя как са нещата в моята страна и как се държат моите хора. (203) Защото силно ме тревожи, че Клифърт ползва и владее така спокойно земите, които по право трябва да са мои. Но докато съм жив и имам силата да водя йомен или пък селяк, той не ще се радва необезпокояван.” (237) Краля каза “Наистина не виждам как ще бъдеш в безопасност в тази страна, където англичаните са толкова могъщи и не знаеш кой ти е приятел.” Дъглас каза “Сър, аз ще отида по необходимост и ще приема онова, което ми изпрати съдбата, било то да живея или да умра.” (245) Краля каза “Понеже в този случай така копнееш да отидеш, ще продължиш напред с моята благословия. И ако те застигне беда или болка, умолявам те, бързай [да дойдеш] при мен и ние заедно ще посрещнем каквото и да ни сполети.” “Съгласен съм!” каза той, поклони се, сбогува се и пое към страната си.
(255) Сега Джеймс тръгна направо към Дъглас[дейл], неговата бащиния, само с двама йомени. Това наистина бе скромна компания за завладяване на земята или замъка, но той копнееше да започне осъществяването на целта си, за да има преимущество с едно добро начало. (263) Защото смелото и добро начало, ако е умно подето, често може да доведе до успешна развръзка въпреки необещаващия ход [на нещата]. Той направи така тук; понеже бе умен и видя, че по никакъв начин не може да се бие срещу враговете си с равностойна сила, реши да действа с хитрост. (271) Една вечер той навлезе в страната си Дъгласдейл. Имаше един човек, който живееше наблизо, който имаше много приятели и бе много добър и богат на добитък. Той бе верен на неговия [на Джеймс] баща и бе правил много полезни услуги на него самия в юношеството му. (279) Неговото име, наистина, бе Том Диксън. [Дъглас] му прати [вест] и го помоли да дойде сам, за да говорят поверително и [Диксън] отиде при него без съпротива. (284) Но когато [Дъглас] му откри кой е, той се разплака от радост и състрадание, и го заведе направо в своя дом, където го скри с хората му в една стая, така че никой да не може да ги види. Те имаха изобилие от ядене и пиене и всичко което им бе необходимо за да им е удобно. (292) После [Диксън] постъпи толкова хитро, че всички предани хора от страната, които бяха лоялни на бащата [на Джеймс], този добър човек, започнаха да идват един по един и всеки даде васална клетва; самият Диксън пръв се закле. (298) Дъглас бе много радостен, че добър човек от страната му бе готов да се свърже по такъв начин с него. Той разпита за положението в страната и кой е в замъка. (303) Те му разказаха всичко и с пълно съгласие решиха, че той трябва да продължи да е скрит и в тайна до Цветница, която бе съвсем скоро – на третия от следващите дни. (309) Тогава народа на тази област щеше да се събере в църквата, а и онези от замъка щяха да са там за да донесат своите върбови клончета, без да се страхуват от враждебност, защото мислеха, че всичко е под техен контрол. (315) Тогава той [Дъглас] щеше да дойде с двамата си мъже, но така, че никой да не го познае – той ще носи стара, извехтяла мантия и млатило, сякаш ще вършее. Под мантията той тайно ще е въоръжен и когато неговите хора, подготвени предварително, са близо до него, надавайки своя боен вик, със всичките си сили ще нападнат англичаните точно в средата на църквата, така че никой да не може да избяга; защото те планираха така да овладеят и замъка, който бе наблизо. (330) Когато това, което ви казах бе планирано и уговорено, всеки си отиде вкъщи, пазейки в тайна всичко до деня на тяхната среща.
(335) В събота хората тръгнаха към църквата на св. Брайд и онези които бяха в замъка, без готвача и портиера, излязоха и отидоха да отнесат върбови клончета. Джеймс Дъглас знаеше за тяхното приближаване и бързо отиде в църквата. (344) Но преди той да дойде един от неговите хора извика преждевременно “Дъглас! Дъглас!” Том Диксън, който бе най-близо до онези от замъка – всичките в източната част на храма до олтара – като чу “Дъглас!” извикано силно, извади меча си и без да гледа се хвърли сред тях натам – насам. (352) Само един или двама, не повече, бързо повали той, когато дойде Дъглас заедно с подкрепленията и всички нападнаха. Но онези се се укрепиха в олтара и се защитаваха силно докато мнозина от тях бяха убити. (359) Но Дъглас се държеше толкова добре, че всички които бяха там с него бяха вдъхновени от неговото юначество, той се стараеше много и доказа силата си в боя, със своята храброст и мъжество той помогна на своите хора така смело, че те превзеха олтара. (367) Те се биха там така свирепо, че за кратко време две трети [от англичаните] лежаха мъртви или умиращи. Останалите бяха пленени, така че никой от тридесетте не избяга – до един бяха убити или пленени. (373) Когато всичко приключи, Джеймс Дъглас начаса взе пленниците и заедно с хората си много бързо тръгна към замъка, преди да се вдигне какъвто и да било шум или викове. (378) И понеже искаше бързо да изненада онези, които бяха останали в замъка, на брой не повече от двама, той изпрати пет – шест човека напред, които завариха входа изцяло отворен, влязоха и хванаха портиера точно до вратите, а после и готвача. (385) След това Дъглас приближи вратите, влезе без съпротива и завари приготвена храна на подредени маси. Той нареди да затворят вратите, а после седнаха и ядоха свободно. После събраха всичко полезно, което сметнаха, че могат да вземат – на-вече оръжие, доспехи, сребро, ценности и дрехи. (395) Провизиите които не можеха да бъдат носени те унищожиха по следния начин. Всички видове храни, без солта, като жито, брашно и малц те занесоха във винарската изба и хвърлиха всичко заедно на пода. (401) После доведоха там пленниците, които бяха хванали и обезглавиха всеки един; после разбиха бъчвите с вино. Така той направи там пълен буламач от храна, малц, кръв и вино, всичко смесено на каша и отвратително за гледане. Ето защо хората на тази страна го нарекоха 'the Douglas Larder', защото той смеси много неща там. (411) После той взе солта, както ви казах, и с мъртви коне замърси кладенеца, а после запали всичко с изключение на зидарията и отиде с хората си в своето скривалище. (415) Той добре знаеше, че ако задържи замъка много скоро ще бъде обсаден, което би било твърде голяма опасност, защото нямаше да има надежда за помощ. (420) Твърде опасна работа е да бъдеш обсаден в замък където липсват тези три неща – провизии, въоръжени мъже и реална надежда да бъдеш спасен. (425) И понеже се опасяваше, че тези три неща ще липсват, той реши да отпътува там където ще е нашироко и така да следва съдбата си.
(429) По такъв начин бе превзет замъка и всички там бяха убити. После Дъглас раздели хората си из различни места, защото така щеше да е по трудно да се разбере къде са. (435) Той държеше ранените скрити на тайни места и им водеше добри знахари докато се възстановят. Той самият, с малко свои хора, понякога сам или с един, двама или трима, се криеше из областта. (443) Той така се страхуваше от силата на англичаните, че не смееше да излезе на открито, защото тогава те бяха всемогъщи, като пълни господари над цялата страна. (447) Но новините за делата на Дъглас се носеха и бързо стигнаха до ушите на Клифърд, който бе скръбен от загубата си и оплакваше избитите си хората; после у него се оформи намерение да построи замъка отново. (454) Затова, като мъж с голяма власт, той събра много хора, отиде бързо в Дъгласдейл и незабавно издигна отново замъка, като го направи много як и сигурен и остави провизии и хора вътре. Той остави като капитан там един от [фамилията] Тирлуолс и се върна в Англия.
(463) А краля беше още в Карик с много скромна компания – имаше не повече от двеста мъже. Но брат му, Сър Едуард, бе тогава в Гелоуей, съвсем наблизо, и с неговите хора стоеше в укрепени места из областта, защото още не смееше да се движи открито в страната. (472) А Сър Аймър де Валенс бе в Единбург; той все още бе управител на земите от името на английския крал. (476) Когато той [Едуард] разбра за пристигането на крал Робърт и хората му в Карик и как са избили хората на Пърси, той извика съветниците си и със съгласието на своя съвет изпрати срещу Айр голяма армия начело със Сър Инграм Умфравил, който бе храбър мъж. (485) Когато инграм пристигна там реши, че не е уместно да нападне [Брус] докато е по хълмовете. Ето защо той планираше да действа тихомълком, стоейки спокойно в замъка докато (490) получи информация от един човек от Карик, който бе умен и коварен, а също и мъж с голяма сила, и който бе приближен на крал Робърт като един от неговите близки роднини, (496) който можеше да посещава краля когато поиска и без риск. Въпреки това той и двамата му сина продължаваха да живеят в страната [Карик], защото не искаха да бъде забелязано, че са близки на [английския] крал. (502) Много пъти те предупреждаваха краля [Робърт], когато можеха да предвидят неговите нещастия и затова той им имаше доверие. Аз не мога да кажа името на този човек, наистина, но чух различни хора да говорят че той бил без едно око; но той бе толкова силен и упорит, че бе най-опасния човек живеещ тогава в Карик. (511) Когато Сър Инграм разбра, че това не е никак преувеличено бързо изпрати за него и той премина под негово командване. Умния и лукав Сър Инграм така се спазари с него, че официално му даде задачата да убие вероломно краля (519) и ако той доведеше до успешен край техния план, щеше да получи за своята служба завинаги земя на стойност четирдесет паунда, за себе си и за своите наследници.
(523) Така бе започната измяната и онзи се прибра вкъщи изчаквайки удобен случай да извърши злото дело. Тогава краля бе в голяма опасност, незнаейки нищо за предателството, защото онзи в който вярваше най-много желаеше смъртта му и можеше да го измами много бързо, тъй като [краля] вярваше в лоялността му.(533) Кралят имаше доверие в него, ето защо той щеше да извърши престъплението, но, по Божия милост, краля разбра изцяло за неговото намерение и как и срещу колко земя той се бе наел да извърши това убийство. (539) Аз не знам кой го предупреди, но през цялото време той имаше голям късмет и когато някой си помислеше да го предаде, той винаги разбираше; както чух да се говори, много пъти [узнавал] от жени с които е спал, които му казвали всичко което са чули; може и в този случай да е станало така. (547) Но както и да е разбрал, сигурен съм че оттогава наистина е станал по-внимателен. Въпреки това този изменник постоянно мислеше, и ден и нощ, как би могъл да доведе до завършек предателското си дело, докато внезапно си спомни, че краля има навик да винаги да става много рано сутрин и да отива достатъчно далеч от хората си за да остане насаме, като търсеше скрито място; или най-много да има един човек с него. (561) С двамата си сина [предателя] мислеше да изненада краля, да го убие и да избяга в гората; но въпреки че и тримата отидоха на усамотеното място в гъсталака, където краля често ходеше за да е сам, планът им се провали. (569) Те се криха там докато той дойде. А краля се събуди сутринта и тръгна направо към гъсталака, където чакаха тримата предатели за да си свършат работата. (575) Тогава краля не мислеше за предателство, но бе привикнал, където и да ходи, винаги да носи меча си, и той му послужи добре тогава. Ако Всемогъщия не бе изпратил помощта си през собствените му ръце [на Брус] без съмнение той щеше да загине. (582) С него бе само един слуга без никакви други придружители. Ето, ако Бог не бе помогнал на благородния крал щеше да дойде неговия последен час! (587) Онзи гъсталак към който отиваше бе от другата страна на хълма, така че никой да не може да го вижда. Когато влязоха в гъсталака той и пажа му видяха онези тримата да идват в линия срещу тях много решително. (594) Тогава краля бързо каза на момчето “Тези мъже ще ни убият ако могат. Какво оръжие имаш?” “О, Сър, аз имам само арбалет и една стрела.” “Дай ми ги и двете веднага.” “О, Сър, какво искате от мен да правя после?” “Стой настрани и ни гледай. Ако видиш че взимам надмощие ще имаш изобилие от оръжие, а ако загина изчезвай начаса.” (604) След тези думи без да се бави той сграбчи стрелата от ръцете [на пажа] – за изменника, който бе най-близо. Бащата имаше само меч, втория носеше меч и едноръка брадва, а третия – меч и копие. (610) По вида им краля разбра, че всичко което му бяха казали [за предателството] е вярно. “Предател,” каза той “ти ме продаде. Върви назад и не приближавай. Заповядвам ти да не се приближаваш.” “О, Сър, спомнете си” каза той, “колко съм ви близък; кой би ви бил по-близък ако не аз?” (618) Краля каза “Нареждам ти твърдо сега да не идваш наблизо; можеш да говориш каквото пожелаеш отдалеч.” Но той, с лъжливи и неискрени думи, продължаваше да се приближава със синовете си. (623) Когато краля видя, че той не спира, а продължава да приближава измамно и вероломно, се прицели, пусна стрелата и удари бащата в окото, проникна до мозъка му и той падна право назад. (629) Единия брат, който носеше брадвата, виждайки как баща му падна, замахна право срещу краля да го удари с нея. Но краля вече бе издигнал меча си и му нанесе такъв ужасно мощен удар, че му разцепи главата, поваляйки го мъртъв на земята. (637) Другия брат, с копието, като видя как падна брат му се втурна разярен срещу краля с копието си. Краля малко се стресна, но изчака приближаването на копието, отклони го със силен удар и докато онзи успее да вземе меча си го удари така, че му разцепи главата; той падна, целия в кръв. (648) Когато краля видя, че и тримата лежат мъртви избърса оръжието си. Сега при него, тичайки дойде пажа и каза “Хвала на Бога, че ви даде сила и възможност толкова бързо да смажете престъплението, а и горделивостта на тези тримата.” (655) А краля каза “Бог ми е свидетел, и тримата можеха да бъдат добри мъже ако не бяха предатели; но това ги погуби.”"