“Делата на Уилям, херцог на норманите и крал на англичаните”

Гийом от Поатие

(*превод: Десислава Градинарова)

****************************************************

Този труд, “Gesta Willelmi ducis Normannorum et regis Anglorum”, е писан през или много скоро след 1071 година. Неговият автор е нормандец, роден около Пон-Одемер. Получава образованието си в Поатие, след което се завръща в Нормандия като войник. Впоследствие става свещеник, издига се до капелан на херцог Уилям и архидякон на Лизийо. Неговата книга, около една четвърт от която е представена тук, е писана в реторически стил, демонстрира предубеденост и пристрастност, и на моменти дори може да бъде счетена за отблъскваща с панегиричния си и хвалебствен за норманите и херцог Уилям тон. Вдъхновена е от откровено възхищение към херцог Уилям Нормандски, и разказва историята за завладяването на Англия от норманска гледна точка. По отношение на ранната английска история, в този труд има много неточности. Поради всички тези причини, това съчинение дълго време е било подценявано, но в действителност това е извор от голямо значение за историята на Норманското завоевание на Англия. Освен това, то е задължително за всеки, изследващ периода, тъй като дава уникални описания на много от събитията от този период. Гийом от Поатие не е участвал в експедицията през 1066 година, но е имал превъзходно добри източници от първа ръка, които са му дали пряката информация за тези събития, и забележителния му разказ за епохалната норманска кампания звучи повече от убедително. Заедно с Гоблена от Байо, този труд дава най-доброто съвременно описание на битката при Хейстингс. Съчинението, което е недовършено (в единствената си известна форма), никога не е било редактирано и изучавано със старателната критичност, която заслужава. Много проблеми, свързани с него, като например връзката му с норманската хроника на Гийом от Жюмиеж, все още чакат своето разрешение и отговори.

Настоящият превод на откъса от труда на Гийом от Поатие е от английски, по изданието му в сборника с извори по английска история “English Historical Documents”, том II, под редакцията на Дейвид Дъглас, (Лондон, 1979-1984 г.), което пък на свой ред е превод на латинския оригинал, публикуван от А. Дюшен в “Historia Normannorum Scriptores Antiqui” през 1619 година.

*************************************************************

“…Горе-долу по същото време, Едуард, кралят на англичаните, който обичаше Уилям като брат или син, го постави за свой наследник с обещание, по-силно от всякога. Кралят, който през своя свят живот показа стремежа си към небесното царство, усети настъпващия час на смъртта и поиска да изпревари неизбежните последствия. Затова той изпрати Харолд при Уилям, за да потвърди обещанията си с клетва. Този Харолд, от всичките поданици на краля беше най-богатия и най-отличилия се по чест и сила, а неговия брат и братовчедите му преди това бяха предложени като заложници в утвърждение на същото наследство. Кралят всъщност тук действа с голямо благоразумие, избирайки Харолд за тази задача, надявайки се, че богатствата и авторитета на магната ще възпрат безредието из Англия, ако хората с обичайното им коварство, се отметнат от това, което беше решено. Докато пътуваше с това поръчение, Харолд едва се спаси от ужасите на морето, принудително акостирайки до Понтийо, където попадна в ръцете на граф Ги, който хвърли него и неговите придружители в тъмница. Той сигурно е взел това за по-голямо нещастие дори и от корабокрушение, тъй като сред много народи в Галия е имало отвратителен обичай, противен на християнското милосърдие, според който, когато бъде заловен богат и властен човек, той бива хвърлен нечестно в затвора, а там е малтретиран и измъчван до смърт, а после продаван като роб на някой магнат. Когато херцог Уилям чу какво се е случило, изпрати посланици веднага, и чрез молби и заплахи издейства почтеното пускане на Харолд от затвора. В резултат на това, лично Ги изпроводи затворника си до замъка в Йо (Eu), въпреки че би могъл да го измъчва както му харесва, или да го убие, или да го продаде в робство. Тъй като още повече, направи това без да е задължен със сила или подкуп, Уилям като знак за благодарност го надари с богати дарове – земя и пари, а после отведе Харолд с почести в Руан. Това беше главния град на норманското херцогство, и там Уилям ободри Харолд с разточителност и превъзходно гостоприемство след неволите на неговото пътуване. А херцогът се радваше, че има толкова знатен гост, изпратен от най-близкия му и най-скъп приятел - такъв, който още повече, в Англия беше втори след краля, и който можеше да се окаже верен посредник между него и англичаните.

Когато двамата отидоха заедно на събранието в Бонвил, Харолд на това място се закле във вярност на херцога, изпълнявайки свещения ритуал, признаван сред християните. И както бе потвърдено от най-верните и най-достойни мъже, които присъстваха там, той даде клетва по негова собствена свободна воля, при следните условия: първо, че той ще е представител на херцог Уилям в двора на неговия господар, крал Едуард, докато кралят е жив; второ, че ще използва всичкото си влияние и богатство да осигури след смъртта на крал Едуард кралство Англия да бъде потвърдено като притежание на херцога; трето, че ще постави гарнизон с рицари на херцога при замъка в Дувър, и ще го поддържа на свои разноски; четвърто, че в други части на Англия, по желание на херцога, ще поддържа гарнизони в други замъци и ще ги издържа напълно. Херцогът, от своя страна, който преди полагането на клетвата, бе получил и тържествена васална клетва (homage) от него /от Харолд – б.пр./, му потвърди всички земи и отличия. Тъй като Едуард, поради болестта си, не се очакваше да живее дълго…

След това пристигна лошата вест, че Англия е загубила своя крал, и че Харолд е коронясан на негово място. Този безумен англичанин не изчака обществения избор, но нарушавайки клетвата си, и с подкрепата на няколко злонравни партизани, заграби трона на най-добрия от кралете в самия ден на неговото погребение, когато всички хора оплакваха загубата си. Той бе обявен за крал с нечестивото посвещение, извършено от Стиганд, който справедливо бе лишен от свещеничеството си с анатема от апостолическия престол. Затова херцог Уилям, след проведения съвет със своите хора, реши да отмъсти за обидата с военна сила, и да възвърне наследството си чрез война. Това той реши, въпреки факта, че някои от най-големите магнати на Нормандия се опитаха да го разубедят в това начинание, смятайки го за твърде трудно и надхвърлящо възможностите на Нормандия. По това време Нормандия имаше в своите събрания (освен епископи и абати) много знатни миряни, за някои от които може да се каже, че блестяха като най-прекрасната светлина на мъдростта. Такива бяха Робер, граф дьо Мортен; Робер, граф д’Йо, брат на Юг, епископ на Лизийо, за когото вече споменахме; Ришар, граф д’Еврьо, син на архиепископ Робер; Роже дьо Бомон; Роже дьо Монтгомери; Уилям (Гийом) фиц Озбърн; Юг, виконта. С уменията и предаността на тези мъже сигурността на херцогството можеше да бъде осигурена. Всъщност, Римската република, ако бе поддържана от такива като тях, сега можеше да е все така изключителна както някога, и можеше да не й се налага да жали за загубата на своите 200 сенатори. Освен това, нека изтъкнем, че при всяко разискване те всички се подчиняваха на благоразумната мъдрост на херцога, тъй като сякаш Божествения разум му подсказваше какво трябва да бъде сторено и какво трябва да се отбягва. “Бог дава мъдрост на благочестивия”, бе казал един, посветен в божествените дела, и херцогът постъпваше благочестиво от детството си, така че всички му се подчиняваха, каквото и да заповядаше, освен когато бяха принудени с нежелание да приемат първостепенната необходимост.

Ще бъде скучно да разказвам в детайли как с неговите благоразумни дела бяха изградени кораби, оръжия, а отряди, провизии и друга екипировка бяха събрани за война, и как ентусиазмът на цяла Нормандия беше насочен към това начинание.

Той (херцог Уилям – б. пр.) не забрави и да вземе мерки за управлението и сигурността на херцогството по време на отсъствието му. По-нататък, много воини дойдоха да го подкрепят, от земи извън херцогството, някои привлечени от широко известната му щедрост, и всички уверени в правотата на каузата му. Такива бяха неговите умереност и благоразумие, че той забрани напълно всякакви грабежи, и сам издържаше петдесетте хиляди войници в продължение на цял месец, когато неблагоприятни ветрове ги забавиха при устието на река Див. Той снабди с всичко не само своите рицари, но и тези от другите райони, и не позволи на нито един да се издържа чрез сила. Стадата на селяните се разхождаха необезпокоявани из провинцията. Зърното по класовете чакаше недокоснато сърповете, без да е потъпкано от гордостта на рицарите, или плячкосано от алчността на грабителя. Един слаб и невъоръжен човек, гледащ множеството войници без страх, можеше да последва коня си където пожелае, с песен на уста.

По това време, на престола на Св. Петър в Рим бе папа Александър (II – б.пр.), който заслужаваше уважението и подчинението на цялата Църква. Неговите решения бяха справедливи и добри. Той беше преди това епископ на Лука и не търсеше по-високо място, но с пламенното желание на много от тези, чийто авторитет бе сред най-големите в Рим, и със съгласието на Големия съвет, той беше издигнат на върховния пост, който обединява водачеството и изкусността на всички епископи по света. Това той заслужи със своята святост и учение, което го направи да блести от изгрев до залез слънце. Всъщност слънцето следва своя непроменлив курс не по-неотклонно, отколкото Александър направляваше живота си по правия път на истината. Където можеше, из целия свят, той поправяше злото, без компромиси. Именно затова херцогът потърси услугите на този истински апостол за начинанието, което бе замислил, и с удоволствие прие като подарък знаме в знак на поддръжката на Св. Петър, за да може по-уверено и сигурно да нападне врага си.

С Хенрих (IV), император на римляните, син на император Хенрих (III), и внук на император Конрад (II), херцогът започна ново приятелство, и беше издаден едикт, според който Германия може да му помогне срещу врага, ако той поиска. Свен, датски крал, изпрати пратеници, обещаващи подкрепа, но както ще се види по-натаък, кралят излезе приятел на враговете на херцога.

Харолд, от своя страна, нетърпелив за битка по море или суша, пазеше брега с неизброима армия и хитро изпрати шпиони през Ламанша. Един от тях бе заловен и се опита да скрие поръчката, с която бе изпратен, но херцогът разкри собствения си висок дух, като изрече думите: “Не е необходимо”, каза той, “Харолд да хвърля на вятъра златото и среброто си, за да купува верността и изменчивостта на хора като теб, които се промъкват тайно сред нас, за да разкриват плановете ни. Много по-бързо, отколкото мисли, ще узнае той какво замисляме, и ще придобие много по-сигурни сведения отколкото би искал да има, защото ще ме види лично. Отнеси му това съобщение: кажи му, че ако не ме види до една година в мястото, което сега той се бори да осигури срещу моето идване, то той може да бъде спокоен до края на дните си и не трябва да се страхува, че ще му навредя с нещо. Някои от магнатите на Нормандия, обезпокоени от тази прибързана реч, не скриха своето несъгласие. В страха си, те преувеличаваха възможностите на Харолд и умаляваха своите собствени. Те отбелязваха, че Харолд бил благословен с огромни съкровища, с които можел да спечели подкрепата на херцози и могъщи крале; че имал огромен флот и много добре обучени моряци, които имали голям опит с опасностите и превратностите на морския бой; и че по богатство и военна мощ неговата страна била много по-богата от Нормандия. Кой може да се надява, казвали те, че нормандските кораби ще бъдат готови навреме, или че ще бъдат намерени достатъчно гребци за една година? Няма ли това ново начинание непоправимо да навреди на цветущото положение на областта? Ресурсите на самия римски император (настоявали те) нямало да бъдат достатъчни за такова трудно начинание.

Но херцогът им върнал куража с тези думи: “Знаем хитростта на Харолд много добре. Той се надява да ни обезпокои, но вместо това нашата увереност расте. Напразно харчи парите си, разпръсква златото и среброто си, без да увеличава мощта си. Той няма силата на духа да обещае и най-малкото от нещата, които ми принадлежат, докато аз мога да обещая и това, което е мое, и това, което той притежава сега. Без съмнение победата ще отиде при този, който може да даде не само това, което е негово, но и това, което държи врага му. Не ще ни попречи и липсата на кораби, защото скоро ще се радваме на флот. Че те имат опит аз не се съмнявам, но ние ще придобием опит по-удачно. Войните се печелят не с многочислеността на войските, а с кураж. Освен това той ще се бие да задържи това, което заграби без да има право, докато ние ще се бием да си върнем това, което получихме като дар, и което получихме по закон. Силни ще бъдем като знаем това, и ще превъзмогнем всички опасности и ще спечелим щастлива победа, велика чест и високо признание.” По този начин, този мъдър и вярващ мъж, с пълната убеденост, че Всемогъщия Бог няма да позволи злото да надделее, нито справедливата кауза да пропадне, търсеше не толкова увеличаване на своите богатства и слава, колкото подобряването на християнството в страната, в която отиваше.

Целият флот, най-старателно съоръжен, дълго чакаше южен вятър при устието на река Див и в съседните пристанища, но сега със западния вятър бе отнесен към пристанището Сен Валери. Но принцът, без да се уплаши нито от забавянето, нито от неблагоприятния вятър, нито от загубата на кораби, нито от малодушния бяг на мнозина, които нарушиха клетвата си към него, се отдаде (с молитви, дарове и обети) на закрилата на небето. В злополучието си, той скри благоразумно недостига от провизии като увеличи дневните порции и докато можеше, заповядваше тайно да погребват загиналите в бурята. Вдъхваше смелост в сърцата на страхливите и увереност у тези, които бяха посърнали. Също той произнесе благочестива и пламенна молитва вятърът, който още беше неблагоприятен, да се обърне в негова полза, и с тази цел нареди да изнесат извън църквата тялото на самия свети Валери – този изповедник, обичан от Бога. И всички, нетърпеливи вече да продължат нашествието, се присъединиха към него в този акт на християнско смирение.

Накрая, дългоочакваният вятър задуха. Всички вдигнаха ръце и завикаха в благодарност към небето. Шумно окуражавайки се един друг, те се качиха на корабите по най-бързия начин, и с нетърпение и радост започнаха най-страховитото си пътуване. Толкова бързо ставаше качването, че докато един зовеше рицаря си, а друг – своя придружител, повечето забравиха последователи, придружители и провизии, и само бързаха да не останат на брега. Херцогът развълнувано ги караше по-бързо да се качват на борда, особено онези, които бяха по-бавни и предпазливи, защото ако стигнеха отсрещния бряг преди зазоряване, щяха да слязат на брега объркани, във враждебно и непознато пристанище, затова разгласи чрез един хералд, че когато корабите стигнат открито море, трябва малко да се забавят и да хвърлят котва недалеч от него, докато не видят светлината на фенер на върха на мачтата на неговия кораб. Тогава тромпет даде сигнал за отплаване. Древните гърци разказват историята как Агамемнон, синът на Атрей, излязъл с хиляда кораба в морето да отмъсти за обидата, нанесена на смъртното ложе на брат му. Ние, подобно на тях, свидетелстваме, че Уилям с повече кораби продължи пътя си, за да спечели кралска корона. Всеки знае как Ксеркс съедини градовете Сестос и Абидос с мост от кораби. Ние разказваме как Уилям съедини земите на Нормандия и Англия с един-единствен флот. Ние вярваме, че Уилям е равен, ако не и превъзхождащ Ксеркс по сила, защото Ксеркс бе победен и видя своя флот разбит от смелостта на неколцина от своите врагове, докато Уилям, който не бе победен никъде, украси страната си с прекрасни трофеи и я обогати със значителни победи.

След една почивка през нощта, корабите вдигнаха котви. Този, в който пътуваше херцога, по-нетърпелив от другите за победа, бързо остави другите зад себе си, сякаш се движеше по курса, воден от волята на господаря си. Сутринта един гребец, изпратен от херцога до върха на мачтата, бе попитан дали вижда следващия ги флот, но той отговори, че не вижда нищо друго, освен море и небе. Незабавно херцогът пусна котва. За да успокои своите придружители, той поръча обилно ястие за себе си и добавяйки към него голяма чаша, пълна догоре с ароматно вино, той вечеря в добро настроение, сякаш беше в някоя от стаите на своя дом. Така той вля увереност в последователите си и ги накара да се почувстват сигурни, че скоро ще видят другарите си, които ще бъдат поведени по съшия начин, под закрилата на Бог. Мантуан, който справедливо е наричан принцът на поетите за възхвалата на троянеца Еней, основателят и славата на Рим, щеше сам да намери достойна за възхвала прекрасната и отмерена смелост на този пир. След като гребецът беше пратен за втори път да се качи на мачтата, той извика, че сега вижда четири кораба; после, когато се качи за трети път, извика, че неизброимо число кораби се събира заедно и приличат на дървета в гъста гора. Оставяме на читателя да прецени как уверената надежда на херцога сега се превърна в радост, и как от дъното на сърцето си той благодари на Бог за неговата милост. Така, с благоприятния вятър, всички те достигнаха Пивънси, и там без никаква съпротива те свободно акостираха на брега.

Харолд, в това време, беше заминал за Йоркшир, да воюва с брат си Тости (Тостиг) и с Харолд, кралят на Норвегия. Няма нищо странно в това, че Тости, вбесен от несправедливостта и нетърпелив да възвърне онова, което му беше отнето, бе довел чужди войски срещу брат си. Тости беше много по-различен от брат си Харолд, а последният беше опетнен от пороци, жесток убиец, надменен с богатството си, и натъпкан с печалби и пляка от грабежи, враг на справедливостта и на всичко добро. И тъй като Тости не би могъл да устои на Харолд със силата на собствената си армия, той бе прибегнал до съюзи и дипломация. Още повече една жена с мъдростта на мъж, обичаща доброто и презираща злото, искаше да види Англия, управлявана от Уилям, когото нейният съпруг, крал Едуард, беше приел като син и направил свой наследник. Защото този крал беше мъдър, и справедлив, и добър.

Радвайки се много, че са си осигурили сигурно акостиране, норманите завзеха и укрепиха първо Пивънси, после Хейстингс, възнамерявайки да им служат като укрепления и убежища за корабите. Марий и Помпей Велики, и двамата спечелили битки с храброст и способности…били толкова предпазливи, когато се намирали на вражеска територия, че се страхували да се изложат на опасност дори разделяйки се с един легион от армията си; техният обичай бил (като на повечето военачалници) да насочват групите, но не да ги водят лично. Но Уилям, с с двадесет и пет рицари, не повече, сам излезе да събере информация за околностите и населяващите ги. Поради грубата, неравна земя трябваше да се върви пеша, нещо несъмнено много смешно, но ако този епизод не е лишен от хумор, той не по-малко заслужава похвала. Защото херцогът се върна, носейки на раменете си освен собствената си ризница и тази на Уилям фиц Озбърн, един от дружинниците му. Този мъж беше известен с физическата си сила и храброст, но херцогът беше този, който го облекчи от тежестта на броните, когато беше в нужда.

Един богат жител на страната, нормандец по произход, Робърт, син на Уимарк, една благородна дама, прати пратеник в Хейстингс до херцога, който беше негов роднина и господар. “Крал Харолд”, каза той, “току-що води битка с брат си и с краля на Норвегия, за който се говори, че е най-великия воин под небето, и ги е убил и двамата в една битка, и е унищожил могъщите им армии. Окуражен от този успех, той сега бърза към теб, начело на многобройни отряди, всички много добре въоръжени за война, и срещу тях твоите собствени воини няма да се окажат нищо повече от глутница псета. За теб говорят, че си умен мъж, и у дома си действал благоразумно във война и мир. Сега се погрижи за своята сигурност, за да не те въвлече дързостта ти в ужас, от който няма да се спасиш. Моят съвет към теб е да останеш зад укрепленията си и засега да не предлагаш сражение.” Но херцогът отговори на пратеника така: “Въпреки, че би било по-добре за твоя господар да не беше смесвал съобщението си с обиди, въпреки това му благодаря за съвета. Но също му и кажи, че нямам желание да се защитавам зад никакви укрепления, а възнамерявам да дам битка на Харолд, колкото е възможно по-скоро. С Божията помощ, няма да се поколебая да му се опълча с моите смели мъже, дори ако имах само десет хиляди от тях, а не шестдесетте хиляди, които сега командвам.”

Един ден, когато херцогът посещаваше пазачите на флота, и вървеше близо до корабите, му беше казано, че пристигнал някакъв монах, изпратен от Харолд. Той веднага го заговори и предпазливо му каза: “Аз съм стюардът на Уилям, херцога на Нормандия, и съм много близък с него. Само чрез мен ще имаш възможност да предадеш своето съобщение. Затова кажи, каквото имаш да казваш на мен, и аз ще предам верно твоето съобщение, защото никой не му е по-скъп от мен. След това чрез моите добри услуги ще можеш лично да му кажеш каквото искаш.” Тогава монахът предал съобщението си без повече да се бави, и херцогът веднага разпоредил да бъде приютен и любезно забавляван. В същото време той внимателно обмисляше със сподвижниците си какъв отговор да даде на съобщението.

На следващия ден, седнал сред своите магнати, той извика монаха пред себе си и каза: “Аз съм Уилям, по Божия милост принц на норманите. Повтори сега в присъствието на тези мъже какво ми каза вчера.” Пратеникът тогава проговори: “Това е, което Харолд иска да знаеш. Ти си дошъл в неговата земя с непонятно за него нахалство. Той си спомня, че крал Едуард отначало те е назначил за негов наследник на кралството Англия, и си спомня, че сам беше пратен от краля в Нормандия да те увери в наследството. Но той знае също така, че същия крал, неговия господар, действайки според правата си, дари на него кралството Англия, когато умираше. Още повече, от времето, когато благословения Августин дойде до тези брегове, е било ненарушим обичай на англичаните да приемат завещания, дадени на смъртно легло като ненарушими. Така че справедливо той те кани да се върнеш със своите хора в собствената си страна. В противен случай той ще наруши приятелството и съюзите, сключени с теб в Нормандия. Изборът оставя изцяло на теб.”

Когато херцогът чу това съобщение, той попита монаха дали ще доведе безпрепятствено неговия пратеник при Харолд, и монахът обеща, че той ще се погрижи така за неговата сигурност, както за своята. Тогава херцогът нареди един монах от Фекамп да занесе това послание до Харолд: “Не с нахалство, нито с несправедливост, а след обмисляне и в защита на правата си прекосих морето и дойдох в тази страна. Моят господар и роднина, крал Едуард, ме направи наследник на това кралство, както и самият Харолд потвърждава; а той направи това поради големите почести и богати печалби, да дени му на него, на неговия брат и на неговите хора от мен и моите магнати. Той постъпи така, защото сред всичките му близки и познати, той ме считаше за най-способния да го подкрепям през целия му живот и да управлявам справедливо кралството му след неговата смърт. Освен това, изборът му не беше направен без съгласието на магнатите му, тъй като архиепископ Стиганд, ърл Годуин, ърл Леофрик и ърл Сиуард го потвърдиха, заклевайки се в ръцете му, че след смъртта на крал Едуард ще ми служат като на господар, и че докато е жив няма да търсят начин да завладеят страната така, че да попречат на идването ми. Даде ми сина и племенника на Годуин като заложници. И накрая ми прати и Харолд в Нормандия, за да положи в мое присъствие клетва, която неговият баща и другите бяха вече дали пред мен. Докато пътуваше към мен, Харолд попадна в ужасен плен, от който беше спасен, благодарение на моята твърдост и благоразумие. Той стана мой човек (в см. васал – б.пр.) чрез тържествен акт на васална клетва, и полагайки ръцете си в моите, той ми обеща сигурността на английското кралство. Аз съм готов да оставя този случай да се отсъди или според законите на Нормандия, или още по-добре – според законите на Англия – което си избере; и ако съгласно истината и справедливостта норманите или англичаните решат, че кралството е негово по право, нека си го запази в мир. Но ако бъде решено, че според закона, то трябва да е мое – нека го отстъпи. Още повече, ако откаже тези условия, не мисля, че е редно нито моите хора, нито неговите да загинат в конфликата по спор, в който нямат никакво участие. Затова аз съм готов да рискувам живота си срещу неговия в двубой, за да се реши дали кралство Англия ще бъде по право негово или мое.”

Внимавахме да предадем цялата реч по думите на самия херцог, отколкото с наши, защото бихме искали поколенията да му отдадат заслуженото. Всеки може лесно да отсъди, че той се прояви мъдър и справедлив, благочестив и смел. В резултат ще се отбележи, че силата на аргументите му беше такава, че не би могъл да ги обори и самия Тулий, славата на римското красноречие, и показа нищожността на заявленията на Харолд. Херцогът, както ще се види, беше готов да приеме отсъждането, дадено от законите на народите, тъй като не желаеше неговите врагове, англичаните, да загинат заради неговия спор; по-скоро искаше да реши въпроса чрез двубой и рискувайки живота си. Когато Харолд се приближи да посрещне пратеничеството на херцога и чу това съобщение, пребледня и за известно време остана като онемял. И когато монахът за пореден път го попита за отговор, той първо каза: “Тръгваме веднага”, а после добави: “Тръгваме да се бием!”. Пратениците го посъветваха да обмисли отново отговора си, настоявайки, че това, което е искал херцога беше двубой, а не взаимното избиване на две армии. (Защото този смел и добър човек беше склонен да обяви нещо, което беше справедливо и с което можеше да се съгласи, за да предотврати смъртта на мнозина: той искаше главата на Харолд, знаейки, че тя е по-малко защитена от неговата, и че не е защитена от справедливостта). Тогава Харолд, вдигайки лицето си към небето, възкликна: “Нека Бог реши в този ден между Уилям и мен, и нека той се произнесе кой от нас има право!”. Така, заслепен от своята жажда за власт, и в страха си не мислещ за грешките, които е извършил, Харолд направи съвестта си съдник и свидетел на гибелта му.

Междувременно, доверени рицари, които бяха изпратени от херцога да патрулират, се върнаха бързо да съобщят за напредването на врага. Кралят се беше разбързал, защото беше чул, че норманите са изоставили околностите на своя лагер, и планираше да ги нападне без да очакват, чрез нощна атака. По-нататък, за да не могат да избягат, той изпрати флот от седемстотин военни кораба, да блокират пътя им назад. Незабавно херцогът събра всички, които бяха в лагера, тъй като по-голямата част бяха излезли да събират фураж за конете. Той самият се присъедини към литургията с голяма страст, и укрепи тялото и душата си, като се причести с тялото и кръвта Христови. С голямо смирение той окачи на шията си реликвите, над които Харолд му бе дал клетвата, която сега наруши, и чиято закрила сега изгуби. Херцогът бе взел със себе си двама епископи от Нормандия – Одо, епископът на Байо и Жофроа, епископът на Кутанс, а освен тях имаше представители на бялото духовенство, както и няколко монаси. Те всички бяха готови да се бият за него с техните молитви. Всеки, освен самия херцог, щеше да се обезпокои при вида на ризницата му, обърната наляво (наопаки – бел.пр.), когато я облече, но той просто се засмя и не позволи на лошата поличба да го обезпокои.

Въпреки, че никой не ни е разказал кратката реч, с която в този случай той вдъхна смелост в своите отряди, ние не се съмняваме, че е била превъзходна. Той напомни на норманите, че когато ги е водил, те винаги са побеждавали във всякакви ужасяващи битки. Напомни им още за родината, за благородната й история и голямата й слава; “Сега е времето”, каза той, “да покажете вашата сила и смелост.” “Вие се биете не просто за победа, но също и за оцеляване. Ако се държите храбро, ще получите победа, чест и богатства. Ако не – ще бъдете безмилостно изклани, или пък ще станете долни пленници в ръцете на безжалостен враг. Освен това ще се обречете на трайно безчестие. Няма път за отстъпление. Отпред пътят ви е блокиран от армия и враждебна околност, зад вас е морето, където вражеският флот е заградил пътя ви за бягство. Мъже, достойни за това име, не си позволяват да се разстройват от числеността на неприятелите си. Англичаните не веднъж са падали под меча на врага; често, след като са били побеждавани, са се подчинявали на чужда власт; и никога не са печелили особена слава като войници. Храбростта на няколко мъже, въоръжени със справедлива кауза и със специална закрила от небето трябва да надделее срещу група мъже, неумели в битката. Бъдете безстрашни, така че нищо да не ви разколебава, и победата ще зарадва сърцата ви!”

След това той пое напред с войската в строен ред, със знамето, дарено от папата, издигнато високо в челните редици. Той (Уилям Нормандски –б.пр.) постави пехотата най-отпред, въоръжена с лъкове и арбалети, а на втора линия – също пехота, но по-тежко въоръжена, с туники, покрити с ризници (loricatos); най-отзад- отрядите конни рицари, в центъра на които беше самият той с елитните части, така, че да може да управлява всичко с ръка и глас. Ако някой автор от античността беше описал армията на Харолд, щеше да разкаже как по пътя й реките пресъхвали, а горите били изравнявани със земята. От цялата страна се събраха многочислени английски сили. Някои бяха привлечени от предаността си към Харолд, но всички – от любов към страната си, която искаха, макар правото да не бе на тяхна страна, да защитят от чужденците. Земята на датчаните, които бяха техни съюзници, им бе изпратила на помощ сериозни подкрепления. Но все още не смееха да се бият равнопоставено с Уилям, от когото се страхуваха повече, от колкото от краля на Норвегия, и заеха позиция на една височина – на хълма до гората, от която току-що бяха излязли. Там, след като слязоха изведнъж от конете си, и оставяйки само пеша войска, се подредиха в много гъст ред.

Херцогът и неговата армия, без да се уплашат от трудния терен, бавно напредваха по стръмния склон. Ужасният звук на тромпети от двете страни оповести началото на битката. Неукротимата храброст на норманите им даде предимството да започнат атаката, също като при дело за кражба обвинителят винаги започва да говори пръв. Така норманската пехота, приближавайки се, предизвика англичаните, нанасяйки им рани и смърт с техните метателни оръжия. Те, от друга страна, устояха смело на удара, всеки според способностите си. Започнаха да хвърлят копия и всякакви оръжия, смъртоносни брадви и камъни, завързани на дървени пръчки. При всичко това, вие бихте очаквали да видите нашите хора погълнати и пометени от такава смъртоносна атака. Но конниците дойдоха на помощ и тези, които бяха последни, станаха първи. Презирайки боя от разстояние, те бяха нетърпеливи да използват мечовете си. Дори бойните викове на норманите от едната страна и на варварите – от друга, бяха заглушени от звъна на оръжията и от стенанията на умиращите. Така, за известно време, битката беше водена с ожесточена сила и от двете страни.

На англичаните много им помогна преимуществото на хълма, на който бяха и който, заедно с най-близката околност им служеше за защита; те бяха подпомогнати още от числеността си и от силата на масата; и накрая – и от техните оръжия, които лесно си пробиваха път през щитове и други защитни съоръжения. Така те мощно устояваха и отблъскваха тези, които смело ги нападаха от всички страни с мечовете си. Те дори раниха тези, които хвърляха копия по тях от разстояние. Тогава, пешите войници и бретонските рицари, обхванати от паника от ожесточеността на битката, побегнаха пред англичаните, заедно със всички спомагателни войски от лявото крило и почти цялата армия на херцога започна да се изтегля. Това трябва да се отбележи, без да се очерни непобедимата норманска раса. Армията на имперския Рим, състояща се от воини на крале, свикнала с победи по земя и море, се е разбягвала понякога, когато се разберяло, че нейният водач е убит. Норманите сега бяха повярвали, че техният херцог и предводител е загинал. Тяхното оттегляне затова не беше случай на позорно бягство, а скръб, защото той (Уилям Нормандски – б.пр.) беше най-голямото им упование.

Херцогът тогава, като видя как голяма част от враговете се хвърлят напред в преследване на неговите оттеглящи се отряди, препусна в галоп пред тях, крещейки и размахвайки копието си. Като отметна шлема си назад, за да се види лицето му, той извика: “Погледнете ме! Жив съм! И с Божията помощ ще спечеля! Каква лудост ви накара да бягате?! Къде си мислите, че отивате?! Тези, които можете да съсечете като добитък, ви гонят и убиват! Вие изоставяте победата и вечната чест! Вие бягате към разрушението и вечния срам! И чрез бягство нито един от вас няма да избегне смъртта!” При това, те възвърнаха смелостта си. Той самият първи пое напред, с вдигнат меч, посичайки предателите, които заслужаваха смърт като се бунтуваха против него, техният принц. Норманите, с нов плам, заобиколиха няколко хиляди от тези, които ги преследваха и ги изтребиха за миг – нито един от тях не оцеля.

Така окуражени, те възобновиха атаката си срещу огромната армия, която въпреки тежките си загуби изглеждаше не по-малка. Англичаните, изпълнени с увереност, се биеха с всичка сила, решени преди всичко да предотвратят всякакъв пробив в редиците си. Те бяха толкова плътно строени, че дори мъртвите не можеха да падат на земята. Въпреки това, пробив бе направен на няколко места от мечовете на най-страховитите рицари. Те били плътно следвани от мъжете от Мен и Аквитания, французите, бретонците, но преди всичко от норманите със смелост, която не подлежи на сравнение. Един нормански благородник – Робер, син на Роже дьо Бомон и племенник и наследник чрез майка си Адлин на Юг, граф дьо Мюлан, бидейки за пръв път на война в тази битка, се прояви по начин, достоен за вечна възхвала, храбро атакува победоносно начело на частта, която той командваше в дясното крило. Но ние нямаме възможността, нито това е нашата цел, да разкажем, както заслужават бойните подвизи на всеки един. Най-съвършеният и плодотворен автор, който е бил очевидец на тази битка, ще намери за трудно да опише всичко и всеки. За нашето писание, ние трябва да побързаме, така че достигнали края на историята за славата на граф Уилям, да пишем за славата на крал Уилям.

Норманите и съюзните им части, разбирайки, че не могат да надделеят над толкова многочислен враг, който въпреки загубите изглежда доста непоклатим, отново започват да се оттеглят, умишлено инсценирайки бягство. Те си спомниха как малко преди бягството се случи тяхната победа. Варварите се екзалтираха от надеждата за победа. Насърчавайки се един друг с триумфиращи викове, те се присмиваха на нашите хора и се хвалеха, че всички те ще бъдат разбити там и тогава. Както и преди, няколко хиляди от тях бяха достатъчно смели да се хвърлят след тези, които мислеха, че бягат. Норманите, внезапно обръщайки конете си, им отрязаха пътя, заобиколиха ги и ги избиха всичките, не оставяйки нито един жив.

Два пъти използваха тази стратегия със същия ефект и след това атакуваха по-яростно от всякога останалата част от вражеската войска - все още значителна сила и невероятно трудна за преодоляване. Сега това беше странна битка – едната страна атакува с цялата си мобилност и мощност, а другата понася удара, сякаш е пуснала корени в земята. Накрая англичаните започнаха да отслабват, и сякаш признаха вината си, приемайки поражението, те понесоха своето наказание. Норманите стреляха, удряха и пронизваха; изглеждаше сякаш повече движение се създаваше от падането на мъртвите, отколкото от живите. Тези, които бяха само ранени, не можеха да се оттеглят, и умираха затиснати от другарите си. Така Фортуна побърза да завърши триумфа на Уилям. (вж в дипломната работа за редактиран превод на този откъс!!!)

На това сражение присъстваха: Юсташ, граф дьо Булонь; Гийом, син на граф Ришар д’Еврьо; Жофроа, син на Ротру, граф дьо Мортан; Уилям фиц Озбърн; Аймери, виконт дьо Туар; Уолтър Жифар; Юг дьо Монфор; Ралф дьо Тосни; Юг дьо Гранменил; Уилям Уорън и много други, прославили се с рицарска слава и чиито имена трябва да бъдат записани в аналите на историята сред най-прославилите се воини.

Уилям, обаче, техният предводител, ги превъзхождаше толкова много в смелост, както и във военни умения, че може да бъде поставен редом и дори над тези древни предводители на гърците и римляните, толкова възхвалявани в книгите. Той беше благороден генерал, който обърна бягството на своите, вдъхваше им кураж, споделяше опасността с тях, по-често командваше хората си да го следват, отколкото нареждаше от задните редици да вървят напред. Повече от ясно е, че неговата собствена неповторима смелост и решителност бяха пример за останалите. Не малко от вражеските войници, макар и да не бяха ранени, губеха кураж само при вида на този възхитителен и ужасяващ рицар. Три коня бяха убити под него. Три пъти той скачаше на краката си без страх и бързо си отмъщаваше за смъртта на коня си. Тогава можеше да се види неговата ловкост, силата и на тялото, и на духа му. Щитове, шлемове, ризници се разцепваха от неговия яростен и святкащ меч, докато други нападатели бяха поваляни от щита му. Неговите рицари се дивяха като го видят пеш войник и много от тях, макар ранени и паднали, тогава пак влизаха в боя. Мнозина, от които силата се стичаше от тях, заедно с кръвта им, се облягаха на щитовете си, за да се бият мъжествено до край, докато други, които не можеха да направят нищо повече, с ръце и глас насърчаваха своите другари да следват херцога без страх и да не се оставят победата да им се изплъзне. Той самият спаси и помогна на много от тях…

Сега, когато денят беше в края си, английската армия разбра без съмнение, че повече не могат да се противят на норманите. Знаеха, че броят им е намален от тежките загуби; знаеха, че самият крал със своите братя и много магнати от кралството му бяха загинали; че тези, които все още се отбраняваха, нямаха и капка сила; и че не могат да очакват помощ от никъде.

Виждаха, че норманите не дадоха толкова много жертви, и сега ги заплашваха много по-яростно, отколкото в началото, сякаш в битката бяха намерили нови сили; виждаха яростта на херцога, който не жалеше никой, който му се опълчваше насреща; те виждаха тази бясна смелост, която можеше да бъде спряна единствено от победата.

Затова те обърнаха в бягство и побягнаха веднага щом им се отдаде шанс, някои на коне, други пеша; някои по пътищата, други през полята. Тези, които се биеха, но накрая нямаха сили да бягат, лежаха в собствената си кръв. Простата воля да оживеят даде сила пък на други.

Много оставиха телата си в дебрите на горите, много издъхнаха на пътя, преследвани по петите. Норманите, макар че не познаваха околността, преследваха бясно, посичайки бегълците и довеждайки нещата до логичния край, докато копитата на конете наказваха и мъртвите, като ги премазваха, стъпквайки ги.

Но някои от тези, които се оттеглиха събраха смелост да се хвърлят отново в битката, при по-благоприятни условия. Възползваха се от една стръмна долина, пресечена от ями. Тези хора, произлизащи от древните саксонци (най-яростното племе), винаги са нетърпеливи да се хвърлят в битка и могат да бъдат сломени само от несравнима храброст. Не сразиха ли те съвсем скоро с лекота краля на Норвегия, предвождащ една прекрасна армия?

Херцогът, който следваше принципите на победителите, не се отклони от курса си, когато видя, че вражеските войски се прегрупират за ново нападение. Въпреки че помисли, че нови подкрепления са дошли на помощ на противниците му, той не се огъна. Въоръжен само с едно счупено копие, той изглеждаше по-внушително от други, размахващи заплашително дълги копия. Той се извърна и извика рязко към Юсташ дьо Булонь, който заедно с петдесетина рицари бе побягнал назад и се канеше да подаде сигнал за отстъпление. Този човек се приближи до херцога и прошепна в ухото му, че трябва да се оттегли, защото ако продължи ще се изправи срещу сигурна смърт. Но в момента, в който промълви тези думи, Юсташ бе повален с удар в гърба между раменете, толкова силен, че кръвта избликна от устата и носа му, и полужив, той едва успя да се измъкне от бойното поле с помощта на другарите си. Въпреки всичко това, херцогът, който бе над всеки страх и всяко безчестие, нападна и разби отново враговете си. В тази опасна фаза на битката много нормански благородници загинаха, тъй като естеството на терена не им позволи да покажат мъжеството и уменията си в пълна сила.

Така завършил своята победа, херцогът се завърна на бойното поле да прегледа това клане, което не можеше да гледа без мъка, въпреки разправата си с бунтовниците, и въпреки че да убиеш тиранин е подобаващо, справедливо и заслужено. Надлъж и шир земята бе осеяна с цвета на английското благородничество и младост, потънали в кръв. Близо до краля бяха открити двама от неговите братя, а той, сега без никакво достойнство, беше разпознат само по определени белези, не и по лицето. Той бе докаран до лагера на херцога и предаден за погребване от Уилям Мале, а не на майка му, която предложи за тялото на обичния си син неговото тегло в злато. Защото херцогът считаше, че не е редно да получава пари за подобна “търговия”, и също така нередно бе според него Харолд да бъде погребан както желаеше майка му, тъй като толкова много мъже лежаха на земята не погребани, заради неговата алчност. Шегуваха се, че онзи, който пазеше брега с такова безумно усърдие, трябва да бъде погребан на същия морски бряг…

Щеше да е справедливо ако вълци и лешояди бяха погълнали плътта на тези англичани, които сами предизвикаха съдбата си, и ако костите им бяха останали не погребани по бойните полета. Но такава участ се видя жестока на херцога и той позволи на всички, които пожелаха, да приберат телата за погребение. После, след като уреди почетни погребения за своите хора, той напусна Хейстингс, оставяйки го на един смел командир, и продължи към Ромни, където наказа по свое усмотрение тези, които преди това бяха избили някои от неговите хора в сражение.

След това той достигна Дувър, за който се говореше, че е непревземаем и отбраняван от сериозни сили. Англичаните, завладени от страх при приближаването му, изгубиха увереност както в укрепленията си и в природната защитеност на крепостта си, така и в числеността на отрядите си. Тази крепост е разположена на една скала над морето, извисена от самата природа, и така силно е укрепена, че стои като отвесна стена по-висока от полета на стрела. Едната й страна се мие от водите на морето. Докато населяващите я се приготвяха да се предадат без съпротива, нашите хора, алчни за плячка, подпалиха крепостта, и скоро по-голямата част от нея бе погълната от огъня. Херцогът не искаше тези, които предложиха да се предадат да понесат каквито и да е загуби, им даде парична компенсация за нанесените на крепостта щети, както и за изгубеното им имущество; и щеше сурово да накаже тези, които предизвикаха пожара, ако броят им и жалкото им състояние не ги бяха отървали от залавяне. Завладял крепостта, херцогът прекара осем дни в нея, като добави нови укрепителни съоръжения към нея.

Поради мръсната вода и лошата храна, рицарите му бяха повалени от тежка дизентерия, и мнозина отпаднаха толкова, че бяха на ръба на смъртта. Но тази беда не обезсърчи херцога. Назначавайки гарнизон в Дувър, той остави болните там, а сам продължи напред, да покори враговете, които бе завладял. Недалече от Дувър, хората от Кентърбъри излязоха да го посрещнат, да му предадат заложници и да му се закълнат във вярност. Самата могъща столица сега започна да трепери, и разбирайки, че съпротивата ще бъде последвана от пълно опустошение, тя побърза да се предаде, за да избегне разрушението. На следващият ден херцогът пристигна в Броукън Тауър (очевидно някъде край Кентърбъри – бел.ред.), и там бе повален от същата болест, която споходи преди това част от воините му. Зает само с мисли за доброто на другите, и страхуващ се да не би армията му да страда от каквито и да е липси, той не желаеше да се бави поради своето здраве, въпреки, че най-голямото желание и нужда на всички бе най-добрия пълководец и господар да се възстанови.

В това време, Стиганд, архиепископът на Кентърбъри, който имаше най-голямо влияние сред англичаните, дължащо се на неговите богатство и положение, се съветва със синовете на Елфгар (Едуин и Моркар –бел. ред.) и с други магнати относно това как да организират съпротивата срещу херцога. Те бяха издигнали Едгар Ателинг за крал, едно момче от благородния род на крал Едуард. Главното им желание бе да имат за крал не чужденец, а някои сънародник. Но този, който бе орисан да стане техен господар, напредваше без страх, и се установи недалеч от Лондон, на едно място, на което знаеше, че те често се събират. Този град е пресичан от Темза, която дава пристан на много кораби, носещи насам богатства от чужди земи. Гражданите му можеха да се равнят на многобройни и значителни отряди, а сега в града допълнително се намираха толкова много войници, че трудно се намираше подслон за всички, дори и в голям град като този. Една част от тях всъщност напуснаха града, но авангард от петстотин нормански рицари смело ги последва и върна зад стените на града, а след това изгориха всички сгради от тази страна на реката, за да нанесат двоен удар върху гордостта на упоритите им противници. Херцогът, който дойде след това, продължи пътя си без да срещне съпротива, и след като прекоси Темза през брод и по мост, пристигна в Уолингфорд.

Тук, архиепископът, Стиганд, дойде при него и се предаде. Закле се във вярност и се отрече от Едгар Ателинг, когото прибързано бе издигнал за крал. Тогава херцогът продължи пътя си и когато вече Лондон бе пред очите му, най-видните граждани дойдоха да го посрещнат (преговорите се провеждат при Бъркхамстед –бел.ред.) Те предадоха себе си и града в ръцете му, както направиха гражданите на Кентърбъри преди тях, и му дадоха заложници, каквито поиска. След това, епископите и светските магнати го помолиха да приеме короната. “Свикнали сме да се подчиняваме на крал”, казаха те, “ и желаем да имаме крал за господар”.

Тогава херцогът проведе съвет с тези нормани, които бяха доказали своята мъдрост и вярност, и им обясни защо не е склонен да приеме желанието на англичаните. Докато страната е все още нестабилна и има още толкова огнища на съпротива, които предстои да бъдат потушени, той би предпочел умиротворяването на кралството пред короната му. Освен това, ако Бог бе решил да му въздаде тази чест, той би желал да бъде коронясан заедно със съпругата си. Ето защо му изглеждаше глупаво да показва неуместна прибързаност да се възползва тутакси от наградата на завоеванието. Накратко, не страдаше от жажда за власт, и уважавайки светостта на брачните обети, държеше да не ги оскверни.

Близките му съветници, обаче, въпреки, че уважаваха мотивите и мъдростта му, го насърчиха да вземе короната сега, защото знаеха, че това бе най-пламенното желание на цялата му армия. В този спор, още повече, взе участие Хаймо (Емо) от Аквитания, виконт дьо Туар. Той бе прочут както с красноречието си, така и с мощната си десница. Този човек, след като изрази възхищението си от скромността на херцога, който пита своите рицари дали да стане крал, каза: “Никога, или много рядко, рицари биха били попитани за тяхното мнение по такъв въпрос. Нито пък е необходимо да се проточва обсъждането на нещо, което всички желаем да бъде завършено колкото е възможно по-скоро. Мъдри и благоразумни хора, освен това, колкото и да искат да увеличат своите богатства и почести чрез издигането на своя предводител, никога не нямаше да понечат да го въздигнат начело на монархия ако не са убедени, че той във всяко едно отношение е достоен по най-благородния начин да изпълни задълженията на крал”.

Херцогът, при това, след още известно обмисляне, отстъпи пред тяхото пламенно желание, като се надяваше, че след като започне да управлява, хората ще са по-колебливи да възстават срещу него, или ако го направеха, съпротивата им ще бъде по-лесно сломявана.

След като взе това решение, той изпрати в Лондон едни от най-добрите сред своите хора, за да издигнат укрепление в града и за да направят всички необходими приготовления за пристигането му с кралски блясък. Междувременно, той чакаше в околностите на града, и до такава степен не бе обезпокояван от каквато и да е опозиция, че ако бе поискал, можеше да се отдаде на лов с хрътки и соколи.

На определения за коронацията ден, архиепископът на Йорк (Алдред-бел.ред.), мъдър, добър и умел в словото човек, известен със справедливостта си и със зрялото си благоразумие, попита англичаните в нарочната си тържествена реч дали желаят Уилям да бъде коронясан като техен господар. Всички, без ни най-малко колебание, извикаха радостното си съгласие, сякаш небето им даде една воля и един глас. След това, епископът на Кутанс по подобен начин се обърна към норманите, и те заявиха същото желание като англичаните. При все това, тези, които от съображения за сигурност, бдяха на стража пред сградата на абатството, въоръжени и на коне, помислиха, че виковете отвътре бяха знак за някаква неприятност, и така, без причина започнаха да палят града.

Уилям, херцогът, бе провъзгласен за крал от споменатия архиепископ на Йорк, човек, в еднаква мяра почитан както заради светия му живот, така и заради безукорната му репутация. Именно той положи кралската корона върху главата на Уилям, и го поведе към трона в присъствието на много епископи и абати, събрани в църквата на Свети Апостол Петър, която е удостоена с гробницата на крал Едуард. Това се случи в деня на Коледа, през годината от рождението на нашия Бог 1066. Херцогът отказа да бъде коронясан от Стиганд, архиепископът на Кентърбъри, защото знаеше, че праведното усърдие на апостолическия престол бе наложил на Стиганд анатема. Инсигниите на кралската власт станаха негови, както и самото управление, и неговите синове и внуци щяха да управляват по справедливото наследство земята на Англия. Тази земя той спечели като законен наследник с потвърждението на клетвите на англичаните. Той влезе във владение на своето наследство чрез битка, и накрая бе коронясан със съгласието на англичаните или поне със съгласието на техните магнати. И ако някой попита каква бе неговата наследствена връзка, нека да му се отговори, че съществуваше близко роднинство между крал едуард и сина на херцог Робер, чиято леля по бащина линия – Ема, бе сестра на херцог Ришар II, дъщеря на херцог Ришар I и майка на самия крал Едуард…”